Кольо Гилъна: Кеф и брутален пънк
„ Хиподил “, „ Контрол “, „ Ревю “ и „ Нова генерация “ се събират дружно за пънк, рок и ню уейв прекарване, наречено „ Сега или в никакъв случай " – на 2 декември в „ Арена София “. Събитието е пет години след концерта на същите групи в най-голяма столична зала.
Хем може да обича, хем може да атакува, хем може да бъде безшумно, добродушно и умерено, хем може да бъде пъклен нападателно и брутално. Неговите думи за рока звучат като думи за самия него – на сцената. Трийсет години след началото на „ Контрол “, Кольо Гилъна е опазил сетивата си свежи, вдъхновението от живота – живо, погледа към музиката – неповторим, удоволствието от работата – непокътнато.
На тази композиция от фактори се радват малко на брой актьори. Защото малко на брой са тези, които са съумели да докарат личния си „ престой “ на сцената до кеф и жесток пънк.
Кольо Гилъна – за идния концерт, приятелите в музиката и почитателите, за новите групи, за пънк версията на песента „ Приятели “ на „ Тоника Сухопътни войски “ и мненията на Стефан Диомов, за автобиографията, която написа, за бащинството и умерения оптимизъм, за новия живот с нова брачна половинка. И още: Има ли зацикляне, когота пееш едни и същи песни 30 години. Как се появява името „ Контрол “. Смята ли се за легенда. С какво най-вече се гордее като българин и какво го отвращава.
Ко нцерт ът на 2 декември 2023 година ще повтор и ли това, което видяхме преди пет години на същото място – „ Арена София “ (Тогава „ Арена Армеец “ – бел. а.)?
- Пак ще се съберат на една сцена всички емблематични групи от 80-те и 90-те години – „ Нова генерация “, „ Ревю “, Милена, „ Контрол “ и „ Хиподил “. Това ще е празник, който се случва един път на 4-5-6 години. Благодарение на Светльо (Светослав Витков, вокалист на групите „ Хиподил “ и „ Светльо & The Legends “ – бел. а.), който е основател на събитието. Надявам се, залата отново да се изпълни, както всичките пъти, когато сме свирили дружно. И да се изкефим оптимално на събитието.
Защото аз с „ Контрол “ не съм пял от доста години и е кеф, когато се кача на сцената. Иначе, когато имам опция, пея с „ Уикеда “, със Светльо, с Пецко (Петър Станоев, също вокалист на „ Контрол “ – бел. а.). Така че нямам самообладание да пристигна 2 декември.
Споменахте думата п разник . К акво е празникът за един реализатор , актьор , макар и неактивен сега ... Какво е чувството?
- Това, първо, е да си излееш душата с кеф – с песните, които си пял години наред. И второто е да бъдеш съпричастен с публиката. Тоест, аудитория и реализатор да са едно цяло, и да стане подобен общ ваучър, всеобщ ваучър, насладата и щастието да са взаимни.
Ще се учудя, в случай че ми кажете, че през годин ите е имало случаи, в които не се е получава л този ваучър , за който говорите.. .
- Ами, общо взето, да. И на времето хората се кефеха на всеки концерт. Свирили сме пред 50 души, свирили сме и пред 5000. Бройката няма значение, концертите постоянно са минавали в еуфория и празнично, приповдигнато въодушевление.
Някои от песните пеете над 3 0 години . Получава ли се някакво зацикляне , и ли всякога е друго ?
- Някои от песните, които извършвам толкоз доста време, към този момент не ги пея със същия огромен кеф, само че ги пея с готовност. Някои повече са втръснали – на мен особено, само че на публиката – не. Обичам да пея и да се кефя на песни, които не съм пял доста постоянно. Тези, които са пеят на всички места и непрестанно – като „ Най-щастливият ден “ и „ Леле, како “, малко съм ми омръзнали.
По-рядко съм пял „ Булка “, „ Дайте ми “... Примерно, с Пецко направихме концертен unplugged вид на „ Олеле, какъв брой съм пийнал “ – нещо, което е по-различно от общоприетото и от това, което е правено през годините, и ми доставя наслаждение.
За главния инструмент – гласа, имал ли сте терзания ?
- О, да, доста пъти. Сега съм си в чудесна форма, само че e имало доста пъти, когато гласът просто изчезва – от пренатоварване или от заболяване. Ако настинеш, не си в кондиция. Но, когато всичко е наред с гласа, съм спокоен.
Трябва ли на сцената да бъде ш другар с музикантите , с цел да се получи добър концерт?
- Да... Вече сме на такива години, когато професионализмът надвива над другарството. Мисля, че даже да не сме най-първи другари, когато всеки даде 100 % от себе си, нещата се получават.
Т ака не се ли получава малко като с порт , или състезателен хъс , по - скоро ?...
- Според мен си е чисто музикалният хъс – да се представиш най-добре пред публиката. В края на краищата, тя е пристигнала да те гледа, дала е пари и ти би трябвало да оправдаеш нейното доверие, и да си заработиш парите.
Колко пъти сте казвал „ Никога “, а след това сте съжалявал...
- Много пъти съм споделил „ Никога “ и доста пъти по-късно съм съжалявал. „ Никога не казвай в никакъв случай “ е лафът, тъй че виждам да го съблюдавам. Винаги, когато съм казвал в никакъв случай, е било плод на някакво моментно положение и въодушевление, и прочие. Затова се пробвам да не го споделям...
Това единствено в специалността ли се случва или и в живота ?
- Навсякъде...
Казвате, ч е рокът ще си о стане животно . Защо животно и кое е това животно , в действителност?
- Няма такова животно. Аз не мога да го дефинира като съответно животно. Примерно – да е мощен като лъв или остроумен като лисица. Просто, рокът е едно такова животно в кавички, което хем може да обича, хем може да атакува, хем може да бъде безшумно, добродушно и умерено, хем може да бъде пъклен нападателно и брутално. Няма такова!
Как си обяснявате верността на почитателите на рока и пънка?
- За да е вярна публиката, значи ние би трябвало да сме били задоволително откровени и откровени, и почтени към нея – с цел да може спечелим нейното доверие.
Снимка: Даниел Димитров
Били сме задоволително положителни и забавни, с цел да спечелим и любовта им, и интереса, и най-радващото е, че на концерти, като този на 2 декември, публиката е от 15 до над 50-годишна. Което значи, че след толкоз доста години, освен бащите и майките са ни почитатели от нашето потомство, ами техните деца, а може би и праввнуци...
Поддържате ли връзка с почитатели ?
- Нямам почитатели, които да са ми близки другари. Имам доста другари, които са почитатели, тъй като сме другари. Винаги обръщам внимание на всички, които желаят подпис или да си създадат фотография – с тях или с децата им. Това непрестанно се случва и аз с огромен кеф се откомандировам, и обръщам внимание, тъй като тези хора са скъпи за мен. Явно и аз съм скъп за тях, и любовта е взаимна.
Как се появи името „ Контрол “ ?
- В началото, ние, като група, нямахме име, или имахме някакво име, което беше „ Приказка “, или нещо такова Не си припомням. Решихме, че би трябвало да имаме някакво по-интересно име. Имаше доста оферти, примерно групата „ Пет “. Някой сподели „ Контрол “ и ние всички го харесахме, тъй като е супер, звучи доста хубаво, благозвучно е и е малко.
Това е през 19 88 година, малко преди измененията. Имали ли ст е проблем с тов а име ?
- Не. Тогава публицистите питаха какво контролирате и ние се чудехме какво да отговорим. Защото ние нищо не направляваме, ние вършим музика и я свирим. Тогава аз излизах като инспектор. Владо Попа (Владимир Попчев – басист, композитор и текстописец на „ Контрол “ – бел. а.) беше намерил от трамвайно хранилище същинска кондукторска униформа.
Излизах на сцената и всички публицисти питаха: „ Ти в този момент ти какво контролираш? “. Викам им: „ Нищо не управлявам “. Аз не знаех какво да отговоря. Защо това са въпроси, на които нямам какво да кажеш...
Има ли музика, която може да слушате на концерт като почитател , не като музикант?
- На концерти чувам като почитател групите, които сега са настоящи на сцената – на Rammstein съм ходил два пъти на концерт, на Ману Чао, на Fun Lovin' Criminals – четири или пет пъти. Макар че на последния концерт на Fun в Кьолн без Хюи (Хюи Морган – бел. а.), главният артист и мотор на групата, на мен не ми беше толкоз еуфорично. Някак си ми се коства, че е трибют на Fun Lovin', а не самата група, тъй като главният глас го няма…
„ Контрол “ е група - легенда , Вие самият смятате ли се за легенда ?
- Не. Всъщност, на тези години може и да съм някаква жива легенда, тъй като доста наши сътрудници, за жал, си отидоха от този свят. Аз съм жив пънкар. Легенда е доста мощна дума, би трябвало да си направил е*ати кариерата, с цел да може да бъдеш легенда в целия свят. Тук, в България, с това, което си постигнал, може и да си легенда, само че не се смятам за такъв…
Ето че „ живият пънкар “ направи кавър на „ Приятели “, на „ Т оника Сухопътни войски “. З ащото избрах те тъкмо т ази ария?
- Идеята ми хрумна, дружно с Пецко, да създадем кавър и най-добре се получаваше „ Приятели “ в този вид, в който аз желая да бъде. Идеята ни беше да се върнем към 90-те години, при започване на „ Контрол “, в този примитивен, недопечен, автентичен тон. Затова е записвано единствено с китара, бас и барабани. Няма никакви клавири, няма медни принадлежности, няма електроника и по този начин нататък. Всичко е доста, доста сурово.
Аз си харесвах тази ария, и с Пецко я направихме безусловно за половин час, и за 40 минути – целия аранжимент. Много бързо я записах, благодарение на Ерол, Росен и Владо Попа (Ерол Ибрахимов и Росен Григоров от „ Уикеда “ – бел. а). И всичко се получи ей по този начин – доста бързо и доста хубаво, съгласно мен.
Как ви са мнения те от Стефан Диомов, от „ Тоника “ ?
- Аз аз взех правата за песента от Стефан Диомов, още преди да вляза да я протоколирам. Хиляди благодарности към него и към наследника на създателя на текста – Георги Белев-син. Дадоха позволение без никакъв проблем, подписаха съглашения, с цел да мога публично да я пусна да се върти.
Коментарът на Стефан Диомов беше „ Това е доста необичайно нещо “. Да, по този начин е, тъй като при „ Тоника Сухопътни войски “ е шлагер, при мен е жесток пънк. Той очевидно не е почитател на тази музика. Георги Белев-син обаче, който живее в Америка, доста се изкефи на парчето. И аз се веселя, че съм съпричастен, и давам живот още веднъж на тази ария, въпреки и с различен аранжимент.
Начало ли е тази ария? Някакво начало за В ас?
- Не знам дали е начало, само че ме сърбят ръцете. Чувството да влезеш в студио и да работиш, да има криейтив, и да експериментираш, е неповторимо. Това е една такава приятна музикална възбуденост, която не те кара да спиш, непрестанно да мислиш ново и ново и ново, по какъв начин да стане нещо още по-добре.
Много ми се желае запиша още песни. Засега нямам съответна концепция дали да са кавъри или авторски. Трябва да има и съидейници към мен, с които да го създадем. С „ Комитет за Държавна сигурност (на СССР) “, примерно, с моя китарист, направихме целия албум, благодарение на Владко, който направи аранжиментите на браса, само че не са взели участие 20 души създатели. Бяхме пъклен малко.
Какво стана с „ Комитет за Държавна сигурност (на СССР) “?
- Мина през хиляди обединения, с хиляди стилове. В момента нищо не се случва, тъй като, с цел да има такава група, това е страшна отговорност, и то е моя персонална лична отговорност. Аз би трябвало да ги храня тези хора по някакъв метод, като им намирам концерти, участия, задължения, и да получават възнаграждения – с цел да могат да се хранят себе си и фамилиите си.
Много е мъчно в днешно време да имаш своя персонална, лична група. Затова множеството музиканти свирят с няколко групи по едно и също време, с цел да може да претърпяват...
А за какво започнахте да пишете книга?
- Стана към този момент близо година, откогато започнахме с Борислав Колев, режисьор на кино лентата „ Рокендрол “ (Документален филм от 2019 година за групите „ Ахат “, „ Ревю “, „ Ера “, „ Нова генерация “ и „ Контрол “ – бел. а.). Той ми е съидейник. Той главно написа, аз му описвам. До края на декември би трябвало да е подготвен първия драфт – суровия вид на цялата книга, подобен ни е таймингът.
Снимка: Даниел Димитров
После ще има несъмнено месец два, в които би трябвало да се вършат корекции, редакции, допълнения и по този начин нататък, с цел да може през май следващата година да бъде отпечатана. Тогава върша 60 и за този празник фантазията ми е да имам подарък книга.
Това е книга за неизказаните неща , или книга за историята ?
- Книга за всичко. Всичко, което е било обвързвано с моя живот и музика, и семейство, и спорт, и фенщина, и футбол, и всичко, което ме вълнува – по какъв начин ми е минал живота…
Да, има много неща, които не са били казвани по изявленията. Това е една изповед, връщане на спомените към настоящо време. В книгата съм задоволително културен, с цел да не охулвам и да не сътворяваме интриги. Това няма да е жълта книга. Това ще бъде най-нормална автобиография.
С к акво най-вече се г ордеете като българин ?
- С моите другари и семейство, може би, и с родния ми град София. Друго не се сещам. И обичания ми тим ЦСКА, но това са си наши нашите вътрешни неща. Не знам, не съм подобен патриот, че да туптя ръце в гърдите какъв родолюбец съм. Не. Тук съм се родил и тук ще си умра.
Какво В и отвращава?
- Корупцията, преди всичко. Бюрокрацията, неналичието на ръководство, неналичието на непоклатимост, на витален стандарт. Хората нямат пари. Непрекъснато, всички са недоволни от нещо – тази бъркотия. Това е най-гадното в нашата страна. Иначе имаме прелестна природа. Всичко ни е ужасно хубаво. Рядкост са страните, които имат и планини, и реки, и морета – на пъклен дребна повърхност, тъй като ние сме 111 000 квадратни километра – една дребна плюнчица. С такава неповторима природа – да съсипваме всичко, това ме отвращава.
Повече черноглед или повече оптимист ставате с годин и те ?
- Аз съм сдържан – и черноглед, и оптимист. Най-вече съм реалист. Много неща, като не ми харесват, съм злобар, и споделям „ Това в никакъв случай няма да се оправи! Ние сме дъното! “, друг път споделям „ Е*ати, какъв брой крепко! “, „ Колко хубаво стана! “, „ Гордея се “, „ Супер ми е “, „ Щастлив съм “. Затова, може би, по-скоро съм сдържан оптимист.
Лесно ли е един татко да бъде другар с децата си?
- Много е мъчно. Аз още не съм се научил да направя разликата сред родителя и приятеля. Защото родителят би трябвало да скръцне със зъби, да тропне по масата, а приятелят е за купона.
И сега най-вече върху това работя. Защото и двете ми момчета пораснаха, огромният е на 20, дребният е на 14. Събираме се, съвсем всеки ден сме дружно, само че е доста мъчно. С огромния към този момент и си пием. На дребния към момента не му е позволено да пие. И е доста мъчно – хем да си пием питието, хем да му се карам, да го направлявам и да му дудна на главата.
Уникално е да имаш потомство, момчета. По принцип, бащата се гордее, когато синът го наследява в професионалното занятие. Нито един от двамата няма индикация за музика, само че това не е най-важното. Най-важното за мен като татко и най-щастлив ще бъда, когато те се развият и са съумели в живота си.
Какво значи нов ият живот за Вас ?
- В момента се кефя на нов живот, тъй като имам чисто нова брачна половинка. Прясно нова, чисто нова брачна половинка, която ми дава всичко, от което нуждая се. Това ме прави благополучен и спокоен. Най-вече ме прави спокоен, а когато съм спокоен, съм благополучен.
През 2014 година казвате: „ В ече одъртявам и не бих желал да върша съпоставения, да вземем за пример , сред Поли Генова и Кичка Бодурова “ . Хората обаче вършат съпоставения . Защо не харесвате сравненията?
- Всеки може да съпоставя всеки с който си желае. Всеки е в своята си призма, със своя усет. Аз, като почитател, мога да съпоставям, примерно, Black Sabbath с Ози Озбърн и Black Sabbath с Рони Джеймс Дио. Аз съм си почитател на Ози Озбърн. Рони Джеймс Дио е неповторим артист, само че по какъв начин да ги съпоставям? И двамата са страхотни артисти. И Глен Хюз е бил артист там, и Иън Гилън. Не мога да върша съпоставения, тъй като моят усет е Ози Озбърн. Моето обичано нещо е Black Sabba с Ози. Оттук нататък, извънземно да се появи, няма отново да замести Ози, тъй като Ози е един. Всеки си има своята среда, своите почитатели, със собствен жанр, няма база за съпоставяне...
Още един откъс от Вас, от 2008 година: „ Не съм от тези, които до последно излизат на сцената “...
- Ами да, и по тази причина не върша турнета по 54 дни в годината. Тогава желаех да сложа завършек на мъката с „ Контрол “. Защото беше страшна мъка и тъга. Никой не излизаше да свири и пее с кеф. Това хората незабавно го усещат, и нямаше смисъл. И за какво би трябвало да се амортизирам на сцената, и да изригвам нещо нонстоп. Аз съм си избрал този вид, в който един път на 2, 3, на 4 месеца, един път годишно... Един път да излезеш на сцена, да се изкефиш, хората също да се изкефят и това е. Това не значи, че кракът ми повече в никакъв случай няма да стъпи на сцена. Не. До когато мога, ще бъда на сцена.
Сега, неслучайно ще загатна годината – 2018-а . Тогава казвате : „ Сега е времето на П апи Ханс и Криско “. Какво бихте споделил през днешния ден, пет години по-късно?
- За страдание, това време си е останало. Пак са Папи Ханс и Криско, или някакви други, които се появяват непрестанно, само че нямаме грам, крачка напред, в това отношение. Може би, настоящето потомство младежите харесва такава музика. На мен, като към този момент възрастен човек, доста ми се ще да има идейни, изобретателни рок банди, които да бъдат съвременни към настоящето си време, и да оставят диря. Модерни, хубави, истински групи, които да имат собствен почерк, жанр, образ и по този начин нататък, и да пеят на български.
Ужасно значимо е да се пее на български в България. Защото, аз какъвто и почитател да съм на някаква българска група, като ми квичат на британски, на чешки, на маджарски... Какъв е смисълът? Аз нищо не запознат съм тези езици. Какво носи това? Ако британският е по-благозвучен като език за музика, то италианският е още по-благозвучен. Защо никой не пее на италиански, а всичките се пробват на британски... Когато си в България, би трябвало да пееш на български, само че и би трябвало да имаш задоволително положителни текстове – с цел да може да оставиш нещо след себе си. За страдание, това нещо сега го няма.
Снимка: Даниел Димитров
Ето, да вземем за пример, преди години се впечатлих, когато се появи „ Уикеда “. Ние към този момент се бяхме разпаднали. Тази група стъпи с шут на сцената, с гърмеж, и 25 години е на тази сцена, и остави доста след себе си – като творчество, като дискография, като текстове, като обръщение. Няма такива групи... След „ Уикеда “ не си припомням нещо, което да е било уау. „ Ъпсурт “ – да, само че те не са рок, те са хип-хоп.
Как бихте траял изречението „ Аз съм човек , който обича ... “?
- 12-годишно уиски (Смее се – бел. а.).
